Отдавна търся и мисля върху алтернативата на днешното устройство на живота и стопанството на хората, както и върху видимите трудности, да не каже невъзможност, на хората, на човечеството да се справи със собствените си недостатъци. Неведнъж съм писала за това, че може би първоизточникът на проблемите ни - екологични, етични и хуманитарни и в крайна сметка екзистенциални дори за собствения ни вид -, са свързани със самата същност на човека, например с тестостерона, които го подтикват да завладява територии и всякакви ресурси, които могат да имат някакво значение (стойност), да търси и създава навсякъде йерархии (власт), да унищожава… Нещо, което сме унаследили в еволюцията, обогатено с типично човешки характеристики, ни е направило като вид и общество (само)унищожители. В книгата “Неандерталецът” беше посочена хитростта, измамата, като еволюционно предимство на Хомо Сапиенс над Хомо Неандерталис, а вероятно не само, което е довело до това, че първият е изтласкал и унищожил втория човешки вид. Хитростта и измамата са свързани с нашата интелигентност, еволюирала заедно с човека може би. Наистина едва ли има друго живо същество на земята, което да може да симулира и манипулира психиката, при това напълно съзнателно и целенасочено, от човека.
Човекът-творец
Но директно по темата. Всъщност мислех си, че може би някъде там, в зората на появата на човека като вид, нещо е можело да тръгне и по друг път. Или, ако не е можело, може да се върне някъде по спиралата на същия меридиан, макар и доста отдалечено във времето. То е свързано с ТВОРЧЕСТВОТО, за което също многократно съм писала и говорила. Със СЪЗИДАНИЕТО. Което човек споделя с Божественото. Човекът-творец, който е способен да създава много от нещата, които са му нужни в живота. Разбира се, не от нищото, но все пак успява да си разработи и успешно реализира различните проекти, технократски казано,. Ясно е, че не става дума за изкуството, което е може би кулминацията на творчеството и съзиданието и въобще има някаква връзка, която не съм проучвала - може би е повече от кулминация, а може би просто е реализиране на “функционална потребност” от хора, които имат много свободно време и задоволени основни поребности… Но да не се отклонявам сега.
Човекът може да си създаде подслон по много по-сложен начин от другите живи същества, но освен това да си набави енергията, да си отгледа и съхранява храната, да се защитава много успешно… Той се е справил с всички тези неща толкова ефикасно, че чак се чудя дали не е прекалил, дали и защо не е стигнал до крайности. Които не са му от полза и всъщност са свързано със (само)унищожението , което се очертава. Създал общности, особено градове и мегаполиси, където всеки очаква да има едва ли не пълна защита от природните елементи и противното се приема за бедствие, катастрофа… Сякаш е нещо по-ненормално отколкото бедствията и страданията, които хората и общностите си причиняват сами едни на други.
Ерос срещу Танатос
Но там някъде, в зората на човешкия вид, се крият всички тези недостатъци, свързани с алчността, агресивността, жестокостта и честолюбието на човека, сиреч желанието да властва, подчинява, завладява и манипулира ресурси и други хора. Човекът тогава е бил едновременно и Ерос, и Танатос, ако използвам терминологията или по-скоро метафората на Фройд. Той е можел да се развие повече като Ерос, но се е развил повече като Танатос. В нашето общество Ерос - любовта, но също съзиданието и творчеството -, служи на Танатос. А защо да не се случи обратното? Дори въпреки тестостерона и пр.
Днес в педагогиката например, обобщено и може би несъвсем точно казано (все пак не се говори само за деца и за обучение и преподаване, а за учене през целия живот и навсякъде в живота), се говори за това дали да се създава атмосфера на конкуренция или сътрудничество. На взаимопомощ срещу съревнование за това кой ще бъде “отгоре”, “над” в йерархията и кой ще успее да вземе повече от “баницата”. Искам това да подчертая това: съревнование не кой ще създаде повече, а кой ще вземе повече от наличното - било то природни ресурси или създадено от други хора. Звучи доста разбойнически, нали? И не съм дори сигурна, че е по-лесно, отколкото да създадеш, но може и в някакъв смисъл да е, щом толкова хора го предпочитат. Всъщност ако не властваше Танатос, хората едва ли биха имали особено желание да се съревновават, но може би ще стигна и до това малко по-нататък.
Но ми се струва, че за чисто сътрудничество едва ли може да се говори в цялостния контекст, а ако има такива реални случаи, остават изолирани. Обикновено, когато хората в общност си сътрудничат, то е за постигане на общи интереси и нерядко против някого и нещо, т.е. пак като при разбойническите банди. “За” има много по-малка сила. И според мен е така, защото целият ни живот, включително взаимоотношенията ни, обществената ни организация и функционирането ни, възпитанието ни, не са насочени към съзиданието, а към поделянето на ограничената баница.
Ограничените ресурси и необходимостта да ги докопаме
Всичко се опира на презумпцията, че “баницата” е ограничена и, за да оцелеем, трябва да се преборим с останалите за повеме и по-добро парче от нея. Ние забравяме, не сме научени да опитаме да създаваме. Дори размножаването ни се опира на тази презумпция, както по отношение на индивида, така и на рода и общността. Че ако бъдем повече, по-многобройни, ние ще сме по-силни, по-жизнени, по-мощни от другите и ще успеем да вземем повече от баницата, ще оцелеем по-добре и ще се развием по-успешно. Някога наистина може да са играли роля и други съображения: необходимостта от работна сила за добиване на храната (съзидание?!), а също и надхитряне на болестите и смъртността, т.е. от многобройното домочадие все някои ще оцелеят до зряла възраст, а също и един вид застраховка, пенсионен фонд.
Всъщност дотук написах доста неща, които ми хрумнаха сега, а сякаш ми се губи същината, заради която започнах.
стремежът към (абсолютна) сигурност… любопитството...